Пушенето: отчаяние или безхаберие

от д-р Гергана Гешанова, координатор на Коалицията “За живот без тютюнев дим”

Повече от 15 години се занимавам с курсове за отказване от тютюнопушене – така наречения „5-дневен план” или „Дишай свободно!”. Американска програма, много успешна, обиколила цял свят. Оказва се, че тя работи успешно и у нас. Но има една разлика – твърде скоро много от тези, които се отказват от цигарите не след дълго се връщат отново към тях.

Защо става така? Дали ние не успяваме да си свършим добре работата или има други причини? Отговорът е прост – освен шепа ентусиасти, у нас никой и с нищо не те стимулира да се откажеш – нито закони, нито общество, нито джи пита, нито приятели или работодатели, даже може и жена ти у дома да ти се чуди.

За какво говори това? Според мен за две неща. Или сме напълно, дълбоко, в подсъзнанието си капитулирали и пушенето е наистина философия на отчаянието – и с цигара, и без нея – все загиваме. Или пък сме обхванати от абсолютно, не детинско, а тъпо безхаберие – пушенето е безопасно и на нас нищо няма да ни се случи.

Нарочно не искам да споменавам имена, но срещам хора на науката, на изкуството, които имат претенции за интелигентност, образованост, даже талант, които в един глас застават на страната на пушенето. Всъщност застават зад интересите на тютюневата индустрия в ущърб на собственото си здраве, това на техните деца, а така също и на народа ни. Странно мислене. Дали то е подвластно на зависимостта – днес вече няма две мнения, че пушенето е зависимост – тежка и опасна, и измъкването от нея е много трудно. Или пък причината е много по-проста и звънти? Не зная. Всеки може сам да преценява.

Става дума за една слепота, която ни струва много скъпо, понякога дори живот.

Съществуват мнения, че забраните за тютюнопушене всъщност ни ограничават, посягат на нашата демократична свобода и личността спонтанно се противопоставя. Питам тогава, ограничават ли ни коланите в колата, а вече даже и на задните седалки? Ограничава ли ни непрекъснатата осева линия на пътя и мантинелата на магистралата? Защо са ги сложили и са ни ограничили да не можем да летим свободно и демократично накъдето си щем?

И не мислете, че имам нещо против свободата и демокрацията. Напротив. Обаче най-голямата свобода е да спазваш закона. И най-голямата демокрация е да мислиш не само за удоволствието на своето Аз, а и за интереса на човека до теб, този, който ти сервира на бара, например.

И защо тези разгорещени нашенци като отидат в чужбина веднага започват да спазват законите за забраната на пушенето и всички останали? Това не ограбва ли свободата им? Ни най-малко. Те просто внимават да не би някой да ги върне обратно „на свобода” у дома.

Често в разговори – т.е. в спорове, се изтъква, че въздухът е толкова замърсен, например на Орлов мост, пълен с отрови, а ние сме седнали да се заяждаме за цигарите – малки, тънки и невинни. Според мен това е типично пораженческо мислене. Щом не можем да спрем колите и да прочистим въздуха над града си, дайте дружно да мрем докрай, като добавим към едната отрова (а тя не е само една, разбира се) и още една – цигарите! А може и още някои!

Защо се тревожим, не, ужасяваме се при мисълта, че някой може да нарани децата ни, а спокойно пушим до тях, без да обръщаме внимание, че ние сами ги обричаме на риск. Или това са пак „измишльотини на докторите”. Същото казва и тютюневата индустрия. Да, но тя има причина, а ние?

В далечния ХVІ век мъдреците в Китай предупреждават, че пушенето изгаря дробовете, но нас това не ни засяга. През 1633 г. Турция въвежда смъртно наказание за пушене, но това си е за тях.

1981 г. светът е потресен от вестта на японския д-р Такеши Хираяма след 15 годишно изследване на повече от 250 000 души, че пасивното пушене води до рак на белия дроб. Това разтърсва Америка и тя приема първите закони за ограничаване на тютюнопушенето, за да се стигне до днес – даже в парковете и по улиците на Ню Йорк да не се пуши. Но ние не се стряскаме лесно. У нас даже искат да разпънат на кръст кмета на Кюстендил Петър Паунов, защото желае да осигури на хората си здрав и чист живот. Това не е ли парадокс?

Единна Европа – това не са само правила и закони написани в Брюксел, това е европейски манталитет. И там ние сами се класираме на последно място.

Забраните за пушенето били репресия, а опушването не е ли агресия? И колко години България живее така окупирана? И до кога? А народът пази мълчание. Търпеливо мълчание. Пътувам в таксито, шофьорът пуши, аз гълтам дим, и мълча. Скоро ще сляза. А той си мисли, че значи така може. Но ако стане шофьор в Лондон на мига ще спре да пуши.

Културата и самоуважението на един народ.

Ако погледнем надрасканите спирки на градския транспорт и ново боядисаните стени на сградите, изкъртените телефонни будки, сигурно няма много да се окуражим.

Ани Салич иска да изчисти България – това е прекрасно. Много има какво да се чисти, но кой ще ни очисти отвътре? Кой ще ни даде надежда за бъдещето, кой ще ни каже, че то може да бъде и по-различно – нашето и това на нашите деца, и ние днес сме отговорни за това? Често си мисля за Левски – основател не само на революцията, но и  на трезвеността у нас. Може би по-добре, че не доживя днешния ден. Няма от какво много да се впечатли, освен от нашето безгрижие и отчаяние. Безгрижие – защото не мислим за утрешния ден, отчаяние – защото не вярваме в него. Всъщност ако имаме малко повече уважение към себе си, ако не мислим само за маймуните, от които уж сме били произлезли, сигурно ще съзрем, че и настоящето и бъдещето могат да бъдат по-добри. Но ще има ли там място за нас?

Ето това е нещо, за което си струва да се замислим. Сега.